Психиатрите наричат Синдрома на Котар „заблуда за величие, обърната отвътре навън“. Пациентите заявяват, че са „мъртви, разложени и ходещи мъртъвци, или че са престъпници и убийци“.
От научна гледна точка, Синдромът на Котар се определя като нихилистична, хипохондрична депресивна заблуда, съчетана с идеите за необятност. Пациентите вярват, че са се превърнали в ходещи мъртъвци, големи престъпници или „тъмни господари“.
Страдащите от този синдром се характеризират със „себеочерняне“ до степен на абсурд и размери, сравними със заблуди за величие. Например, човек може да твърди, че е „отровил целия свят с отровния си дъх“ или е „заразил цялото население на света със СПИН“. Често пациентите си мислят, че са мъртви, а съществуването им е илюзия или, че са „празна черупка“.
Синдромът на Котар се нарича още “налудно отричане“. Това е името, използвано от френския невролог Ж. Котар през 1880 г.
Пациентите могат да твърдят, че нямат мозък, сърце или бели дробове. Случва се „заблуденото отричане“ да се отнася за интелектуални и морални качества. Хората се оплакват от пълна липса на интелигентност, съвест и знания. Понякога те отричат съществуването на външния свят, оплакват се, че земята е празна, че живите хора нямат души и са само „празни черупки“, и т.н.
Въпреки факта, че тези симптоми взети поотделно може да изглеждат на някой като „остроумни“ наблюдения на реалността, хората със Синдрома на Котар изпитват истинско страдание.
Не е лесно години наред да се чувстваш като ходещ мъртвец. Предполага се, че това психично заболяване е крайна форма на депресия. Синдромът на Котар възниква като страничен ефект от шизоафективни разстройства, може да придружава сенилна деменция и други мозъчни нарушения.
Не е известно колко често се среща това състояние. Съвременните лекарства успешно лекуват депресия и експертите подозират, че то днес е изключително рядко. Въпреки това пациенти, които се чувстват мъртви съществуват …
Поради патологичното убеждение, че са мъртви, те могат да направят опит за самоубийство, за да се освободят от „безполезната обвивка”, т. е. тялото си. Умират от глад предполагайки, че вече няма нужда да се хранят или се заливат с киселина, за да спрат да бъдат „ходещи мъртъвци“.
Наскоро списание New Scientist публикува уникална история на човек, който се смята за мъртъв в продължение на десетилетие. Този случай е изненадващ, защото налудностите на пациента за „мъртвия му мозък” се оказват до известна степен верни.
Преди десет години мъжът се събужда и се чувства мъртъв. Дълго време преди това той страда от тежка депресия. Дори опитва да се самоубие, като хвърля електрически уред във вана пълна с вода, в която е легнал.
Онази сутрин Греъм осъзнава, че „по време на опита за самоубийство е убил мозъка си“. Той казва, че се чувства така все едно „вече няма мозък“. Когато е хоспитализиран уверява лекарите, че „хапчетата няма да помогнат, защото няма мозък, тъй като го изгорил във ваната“.
Разсъжденията на лекарите нямат голям ефект върху Греъм. Те не могат да го убедят, че щом може да говори, да диша, да се храни и да се движи, тялото му е живо и мозъкът му работи. Пациентът споделя, че се е подразнил от думите на лекарите, защото не знае как може да каже или направи нещо без мозък.
Греъм показва някои признаци на мозъчно увреждане. Например, той уверява, че е загубил обонянието си. Теоретично това може да е друг компонент от неговите депресивни заблуди. Мъжът загубва интерес към дейностите, които преди това са му харесвали.
Той не иска да вижда хора, тъй като това няма смисъл за него. Не се радва на нищо. Обичал е колата си, но загубва всякакъв интерес към нея. Дори лошите му навици загубват своята „привлекателност“. Например отказва пушенето. Вече не усеща вкуса на цигарите и не намира това за приятно.
Четете още: Кенет Паркс – историята на убиеца-сомнамбул
Лекарите в местната болница не знаят какво да правят и изпращат мъжа при двама световноизвестни невролози – Адам Земан от Университета в Ексетър, Великобритания, и Стивън Лорис от Университета в Лиеж, Белгия.
Учените са изумени да разберат чрез позитронно-емисионна томография (ПЕТ), че по някакъв начин Греъм е прав. Метаболитната активност в значителни части от фронталната и париеталната област на мозъка му е необичайно ниска. Всъщност толкова ниска, че изглежда като моментна снимка на човек във вегетативно състояние.
Лорис казва:
„Прилагам ПЕТ от 15 години и никога не съм срещал човек, който да е на крака, да може да комуникира, а да има тази аномалия …
В известен смисъл част от мозъка на Греъм наистина е почти мъртва. Мозъкът му работи така, сякаш е под анестезия или спи. Доколкото знам, това е доста уникален феномен за мозъка на човек, който е буден.“
Неговият колега Земан, който също изследва Греъм смята, че намаленият метаболизъм е причинил патологични промени в светоусещането на пациента. Интересното е, че делириумът му по някакъв начин се оказва пророчески.
Лорис признава:
„Все още не знаем много за ума.“
Резултатите от сканирането не оказват никакво влияние върху Греъм. Той все още се чувства мъртъв и смята всяко отношение към „празната му черупка“ за страдание, граничещо с мъчение. Трябва да се примири с факта, че няма да може да умре истински.
Човекът ходи на гробищата и всеки път полицията го връща. Според Греъм, „той принадлежи на мъртвите“. По това време зъбите му вече са черни, защото той отказва да ги мие. По някаква причина загубва всички косми по краката си и лекарите не могат да обяснят защо.
Но постепенно състоянието на мъжа се подобрява. След скенера на мозъка му е предписано подходящо лечение базирано на медикаменти и психотерапия. Преди за него трябвало да се грижат неговите братя и медицинска сестра, но в един момент той вече може да живее самостоятелно и да се справя сам с домакинската работа.
Той казва:
„Не мога да кажа, че напълно се върнах към нормалното, но сега се чувствам много по-добре. Мога да изпълнявам задачи и да излизам от къщата сам.“
Греъм добавя, че вече не вярва, че „мозъкът му е мъртъв, но понякога светът около него изглежда странен“. Той не се страхува от смъртта, но се чувства щастлив, че все още е жив.
