В началото на ХХ век Ирен Корбали Кун е известна американска журналистка, която освен всичко друго работи в Китай и става първата жена, която прави репортаж от източните страни.
През 1922 г. Ирен работи в Шанхай, Китай, с колегата си репортер Бърт Кун, редактор на новинарската колона на вестник China Press. Двамата се влюбват и скоро се женят.
През май 1925 г. в Шанхай избухват безредици, след като полицията открива огън срещу протестиращи студенти. Ситуацията бързо става толкова опасна, че Берт Кун убеждава жена си да замине за Съединените щати с току-що родената им дъщеря, а той остава в Китай.
Ирен се установява в Чикаго. Един декемврийски ден тя се разхожда по булеварда. Тихо е, времето е слънчево и ясно, и тогава се случва нещо свръхестествено.
Журналистката разказва:
“Внезапно и без предупреждение небето, булевардът, хората, езерото – всичко изчезна от полезрението ми, толкова внезапно и толкова бързо, сякаш бях ослепяла. Пред мен видях, сякаш на екран в тъмно кино, ивица зелена трева, разпръсната вътре в желязна ограда.
От едната страна в пролетната зеленина стояха три млади дървета. Зад дърветата и оградата в далечината се виждаха фабрични комини, от които се разпростираха облаци сажди към небето.
Малка група хора, мъже и жени, облечени в черно, стояха близо до дърветата. На чакълестия път, до ивица трева, спря лимузина и от нея слязоха двама мъже. След това помогнаха на жена облечена в черно да излезе от колата. Тази жена бях аз.
Гледах как ме водят, сякаш против волята ми, към групата мъже и жени, които веднага се разделиха. Мълчах, направих още една крачка и замръзнах на място. Двамата мъже започнаха да ме блъскат още повече, докато не се озовахме до малка дупка в земята – не повече от 60 квадратни сантиметра.
Погледнах натам, а след това обърнах гръб, искайки да избягам, но някаква неустоима сила ме задържа. Тогава видях малка кутия, която някой беше заровил в дупката. Кутията беше толкова малка и лека, че можех да я държа в ръка и почти да не я усещам.
Какво правех тук? Къде бях аз? Защо позволих на някой да зарови тази кутия в земята, тази малка кутия, която съдържаше нещо много ценно за мен? Не можех нито да говоря, нито да се движа. Тези хора …, кои бяха те?
Тогава разпознах лицата на семейството на съпруга ми. Бяха тъжни и обляни в сълзи. Тишината крещеше и ме разкъсваше. Огледах се. Цялото му семейство беше там. Единственото, което липсваше, беше той. Тогава най-накрая осъзнах какво има в кутията и паднах безшумно на тревата.”
Четете още: Преживяване близо до смъртта променя заклет атеист
Видението изчезва и Ирен остава потресена и почти припаднала на асфалта. Непознат минувач се затичва и я подкрепя. След това й вика такси, което я откарва до офиса на брата на съпруга й.
Той е толкова удивен от изтощения й вид, че веднага й налива голяма чаша уиски. По-късно Ирен успява да се убеди, че случилото се е само плод на въображението й, но никога не забравя този инцидент.
През февруари 1926 г. Ирен решава да се върне в Китай при съпруга си Бърт. Тя вече се е качила на пътническия кораб „Empress of Canada“ във Ванкувър, когато получава телеграма, изпратена от семейството на Бърт в Чикаго.
В телеграмата пише, че са получили съобщение, че съпругът й е сериозно болен, и че Ирен е по-добре да не отива в Китай. Тя слиза от кораба, но преди да се върне в Чикаго, получава втора телеграма от роднините на Бърт, в която пише, че той е починал.
Ирен се завръща съкрушена в Чикаго, а след известно време прахът на съпруга й Бърт е донесен от Китай, за да могат роднините му да го погребат.
По-късно Ирен ще разказва:
“И така, на 30 май, когато всички приготовления бяха завършени, тръгнахме с двамата братя на съпруга ми с лимузина до гробището Роузхил, което никога преди не бях виждал. Пътувахме през града, минахме през портите на гробището и спряхме.
Мъжете излязоха първи и чакаха да ми помогнат. Сложих крака си на земята и тогава нещо ме задържа. За секунда не можах да вдигна очи, защото вече знаех какво трябва да видя.
Накрая погледнах. Под краката имаше пролетна трева, а малко по-далеч имаше три млади дървета със свежи листа. А по-нататък се виждаше ограда от железни пръти и комините на градските предприятия в далечината. Чувствах краката си като олово. Не исках да ходя.
Братята на Бърт нежно ме бутнаха напред. Видях група хора, облечени в черно, които ме чакаха отстрани. Спрях.
„Не трябваше да копаеш пълен гроб, нали?“ – попитах Пол, брата на съпруга ми. “Откъде знаеш?” – изненадано каза Пол. „Има само малка квадратна дупка, но е достатъчно голяма, за да погребе пепелта на Бърт, нали?“ – продължих аз.
Лицето на Пол пребледня. “Да, така е. Казаха, че би било глупаво да се изкопае цял гроб само за малка кутия с пепел. Но как разбра?” – настоя той.
Не му отговорих. Мислех си за онзи декемврийски ден на булевард Мичиган, когато погледнах в бъдещето, когато минах по моста на времето.”
Смъртта на съпруга на Ирен също е мистерия сама по себе си, тъй като причината за смъртта е обявена за „неизвестна“. Тя подозира, че той може да е бил убит, защото тайно е работил за Военноморското разузнаване на САЩ.
Ирен умира през 1995 г. на 97-годишна възраст. Нейните мемоари стават популярни, а любителите на паранормални явления вярват, че тя наистина е предсказала бъдещето.
