Малкото селце Авърхам, с население малко над 200, се намира в Нотингамшър, Англия. То е толкова малко, че няма магазини и ресторанти.
Но паранормалните събития, които се случват там, могат спокойно да се нарекат „най-шумното събитие в селото от поне един век“.
Очевидци на тези събития разказват всичко на изследователя Дани Робинс, който пише книга за случилото се, наречена „Into The Uncanny“. В книгата си Робинс не публикува техни снимки, за да не създава излишни вълнения в семействата.
Всичко започва в края на 80-те години на миналия век със семейство Търнър – Джон, съпругата му Джуди и дъщеря им Джени, която тогава е на 13 години. Един ден Джон, ядосан на дъщеря си и решен да й даде урок, излиза в градината, за да зарови старите й играчки.
Копаейки земята, той намира обработени каменни блокове от по-стара къща, която е била там в предишни векове. Блоковете са подобни на тези, от които е построен средновековният замък Нюарк, намиращ се наблизо.
Малко след това, докато Джени седи и си пише домашните, тя получава нещо като видение – сякаш внезапно е пътувала назад във времето, пропадайки през пода и виждайки селото, както е изглеждало преди векове.
Джени разказва:
“Плаках, защото си мислех, че ще остана там завинаги. Искам да кажа, как можеш да се върнеш от XVII век?”
Междувременно баща й кани историка Гордън в градината, за да оцени за древност намерените камъни. Когато Гордън и неговите асистенти започват да копаят в същия район, те откриват свещник от XVII век, парчета керамика и чаша.
Тогава започват да се случват необичайни неща. Рано сутринта, когато семейството слиза от втория етаж в кухнята, за да закуси, намира вратата на кухнята заключена. Изглежда невъзможно, защото вратата и ключалката са боядисани отдавна, и в нея е невъзможно да се вкара ключ, но сега вратата е здраво затворена.
Джон трябва да използва бормашина, за да отвори вратата. Но това е само началото … Няколко дни по-късно цялото семейство чува някой да се качва и да слиза по стълбите на къщата им. Те отчетливо чуват стъпки и скърцане, но не виждат никого по стълбите.
Няколко дни по-късно, късно вечерта, Джени излиза в градината, за да нахрани заека, който отглеждат в клетка близо до дупката, изкопана от историците. Когато стига до клетката, тя чува гласове, след което се обръща и вижда двама въоръжени войници да вървят към нея през градината.
Войниците изглеждат като от Английската революция (средата на XVII век). Те се приближават до момичето и минават покрай нея. Толкова са близо, че Джени разглежда подробно шарката на копчетата на саката им.
Говорят на остарял английски, така че момичето не може да различи много думи, но ясно разбира някои ругатни, като „кралят е копеле“. Те сякаш не виждат Джени, минават покрай нея, разговарят и след това изчезват.
На следващия ден детето разказва на Гордън за призраците и той я моли да нарисува как са изглеждали войниците. Тя се опитва да нарисува всичко, което е видяла в детайли, включително шарените копчета. Гордън веднага разпознава шарката.
Гордън казва:
“Разпознах тези копчета. Техният дизайн е в съответствие с тези, носени от полка на парламентарната армия, разположен в района по време на революцията”.
И тогава Джени го чува да добавя тихо: „Може би сме нарушили нещо тук!“.
Седмица по-късно Гордън казва на Търнър, че вече се е сблъсквал с паранормални явления по време на предишни археологически разкопки и вярва, че разкопките могат да „събудят мъртвите“. Той съветва семейството да казва молитви, за да изгонят призраците.
Джон и съпругата му Джуди започват да се молят, а Джени застава до тях, но когато поглежда към коридора, тя отново вижда призраци – войник, но не като първите, който изглежда уплашен. Тогава до него се появява втори войник и пронизва тялото на първия със своя щик.
Момичето ясно вижда как металният връх минава през плътта и раненият войник пада на пода като се гърчи в агония. Тя изпищява от ужас и призраците изчезват, но когато поглежда към Гордън, вижда бледото му лице и осъзнава, че и той ги е видял.
По-късно, когато Джени и Гордън се успокояват, историкът се опитва да обясни защо само те са видели призраците, а родителите на Джени не са:
„Мислете за това като за радиовълни. Обикновено всички чуваме само една радиостанция, но вие и аз просто се свързахме с друга.“
Четете още: 300 записани паранормални явления в обитаваната от духове ферма Пенифорд (видео)
През 90-те години на миналия век съседите на семейство Търнър започват да наблюдават паранормални явления. Една вечер съседката Морийн и съпругът й Кристофър седят сами във всекидневната и гледат телевизия. Изведнъж Морийн чува силен тропот от конски копита.
Тя поглежда през прозореца, но не вижда коне. Продължава да чува конския тропот, а звукът става все по-силен и по-силен, сякаш невидима каруца приближава къщата й.
Миг по-късно невидимата каруца с няколко коня сякаш нахлува в хола им. Морийн и Кристофър са почти оглушени от силния тропот на копита, цвилене на коне, пръхтене и дрънчене на хамути. Това продължава няколко секунди, след което изведнъж става тихо и в хола се чува само звукът от телевизора.
Морийн и Кристофър са вцепенени от шок, с отворени от страх усти. Впоследствие те преживяват още много паранормални явления. Дъщеря им Вий също.
Години по-късно, когато вече са се преместили да живеят в град, Морийн и Вий не желаят да обсъждат помежду си какво се е случило в старата им къща. Едва когато Вий вече е възрастна, Морийн я пита дали си спомня странните събития от времето, когато са живели в Авърхам.
Вий отговаря:
“Какво, мамо? Искаш да говорим за онези безплътните гласове, мигащите светлини, конете, странния студ, абсолютния ужас и осъзнаването, че някой или нещо те наблюдава?”
Вий е на седем години, когато около нея се случват паранормални явления с плашеща редовност. Тя всяка вечер чува някакви мъже да се разхождат и говорят до прозореца й извън къщата, но когато баща й излиза да провери, там няма никой.
На следващата вечер всичко се повтаря. Уви, Вий никога не може да чуе какво точно казват тези мъже.
След това започват да се появяват големи летящи бели топки светлина. Виждат ги навсякъде в къщата – в стаите и коридорите. Когато се появяват прозорците и вратите започват да се тресат.
След тях се появяват конете и това е като преживяването, което родителите на Вий имат, когато гледат телевизия във всекидневната. Момичето чува звука на коне с тежки копита, които се приближават към къщата им, след което всичко утихва, но алармата в градината се включва. Когато излизат да проверят, няма нито хора, нито коне.
Подобни явления са редовни и продължават няколко години, докато семейството заминава оттам. Вий си спомня как като дете къщата я е ужасявала, но не летящите светлини, гласовете под прозореца и конете са я плашели най-много.
Най-лошото е било усещането, че в къщата има „нещо“. Особено силно ставало в ъгъла на хола, където имало бар с напитки.
Според Вий, в онзи ъгъл стоял висок, облечен в дъждобран мъж, който я гледал. Усещала го, но никога не го е виждала ясно.
Много години по-късно тя осъзнава, че чувствата й са били правилни, защото майка й Морийн казва, че е видяла висок мъж с дълго черно наметало. Това се случва, когато една сутрин Морийн влиза във всекидневната и вижда мъжът да стои с ръце над главата си, в които държи брадва.
Морийн замръзва на място, знаейки, че може само да се взира безпомощно във фигурата. Мисли си какво ще се случи със съпруга й и малката им дъщеря, ако тя си отиде. Затваря очи, искайки всичко да е само лош сън, а след това ги отваря и в стаята няма никой.
В паника Морийн изтичва от къщата и отива направо при семейство Търнър. Тя разказва на Джуди какво е видяла и Джуди осъзнава, че в къщата на Морийн се случва същото, което се е случва в тяхната къща преди.
Едва тогава Джон Търнър осъзнава, че най-вероятно всичко, което се случва в къщата му и в къщата на съседите, е по негова вина, защото е изровил тези стари камъни.
Според Дани Робинс, той не се смята нито за “вярващ“, нито за скептик за подобни явления. По-скоро е от онези, които “не са сигурни” и „чакат по-достоверни доказателства“.
Робинс казва:
„Като чуя какво се е случило в Авърхам, ми се струва много странно, че е имало две къщи, практически една до друга, където майка и дъщеря са чули звуците на призрачни коне и са видели или почувствали въоръжени мъже да се скитат.
Но мога да ви кажа, че когато погледна в очите хора като Вий, Морийн, Джени и Джуди, и чуя техните истории, вярвам 100 %, че ми казват истината. И това ме плаши …“
