Обитаваният от духове тунел Хоосак в Масачузетс


В района на скалистите хълмове на окръг Бъргсшър в западен Масачузетс, където мъглата се спуска по върховете, съществуват легенди още от първите дни на щата.

Дълбоко в тези гори се намира тунелът Хоосак, за който се разказват страховити истории, свързани с изчезнали хора, странни звуци, привидения, викове изпълнени със страх.

Входът на тунел Хоосак

Тунелът Хоосак е действащ железопътен тунел в западен Масачузетс, който минава през масивната планинска верига Хоосак, продължение на Грийн Маунтънс, Върмонт, и протича по права линия покрай река Диърфийлд. Прокопаването на този тунел е свързано с много трагедии.

Работата по тунела започва през 1851 г. с приблизителна стойност от над 2 милиона долара. Строителството приключва много над бюджета през 1875 г., след като са използвани 21 милиона долара. При завършването си тунелът е вторият по дължина в света. През 24-те години, необходими за завършването му, в работата се включват стотици миньори, използващи само кирки и лопати. Двеста от тези миньори загубват живота си, а мястото ще стане известно като „кървавата яма“.

Повечето жертви са от експлозии, пожари и удавяния в шахтите, но няколко смъртни случая може да не са случайни.

През 1865 г. експлозивният нитроглицерин е въведен в индустриална Америка, идеален за взривяване на здравите скали на планината. На 20 март 1865 г., следобед, Нед Бринкман, Били Неш и Ринго Кели зареждат заряд с нитроглицерин и побягват към предпазния бункер. Но, Бринкман и Неш така и не успяват да се измъкнат, защото Кели задейства експлозията преждевременно, погребвайки колегите си живи под тонове твърда скала.

Скоро след трагедията Кели не е открит никъде. Той не е видян отново до година и 10 дни по-късно, когато тялото му е открито в тунела, точно на мястото, където загиват Бринкман и Неш. Кели е удушен до смърт.

Заместник-шерифът Чарлз Гибсън изчислява времето на смъртта между полунощ и 3:30 часа сутринта, но без заподозрени убийството така и не е разкрито. Някои от миньорите стигат до собствено заключение. Те смятат, че Кели е убит от отмъстителните духове на Бринкман и Наш. Страхувайки се, че тунелът е прокълнат от неспокойните им призраци, миньорите избягват да влизат в него. Дори посетителите стават неспокойни.

Един ден, Пол Травърс, машинен инженер нает за Проекта Хоосак и един от мениджърите – Дън, тръгват на обиколка из тунела. Пол е много уважаван офицер от кавалерията в армията на Съюза и често пише писма до сестра си в Кънектикът.

Едно от тези писма описва какво е чул за тунела:

… Мъжете непрекъснато се оплакват, че чуват мъжки глас да вика в агония и отказват да влязат в голямата шахта след падането на нощта.“

Мениджърът на мината ги уверява, че звуците не са нищо повече от вятър, минаващ ​​през тунелите, но миньорите не са толкова доверчиви.

Четете още: Зловещи създания дебнат в подземен лабиринт (видео)

Пол продължава в писмото си:

„Снощи г-н Дън и аз влязохме в големия тунел точно в 21:00 ч. Изминахме около 3 км навътре в шахтата и след това спряхме да починем. Докато стояхме там в студената тишина, и двамата чухме нещо, което наистина звучеше като мъж, стенещ от болка.

Както знаете, чувал съм същия звук много пъти по време на войната. И все пак, когато засилихме фитилите на нашите лампи, в шахтата нямаше други човешки същества освен г-н Дън и мен. Признавам, че не съм бил толкова уплашен. Г-н Дън се съгласи, че това, което чухме, не е вятърът. Може би Неш или Бринкман, чудя се?“

Месец след посещението на Пол, на 17 октомври 1868 г., се случва най-лошото бедствие в историята на тунела. Тринадесет миньори загиват при газова експлозия, която взривява повърхностна помпена станция. Отломки запълват шахтата, в която работят миньорите.

Глен Дрохан, кореспондент на North Adams Transcript, съобщава, че миньорът Малори е спуснат в кофа с въже, за да търси оцелели. След като се връща на повърхността, почти в безсъзнание от изпаренията, той казва: “Няма надежда.”

Тъй като повърхностната помпена станция не работи, шахтата с дължина 164 метра започва бързо да се пълни с вода и тогава изплуват телата на някои от загиналите миньори. Повече от година по-късно останалите тела са открити на импровизиран сал, който оцелелите са построили, за да се опитат да се спасят в надигащата се вода. В крайна сметка те се задушават от липсата на кислород, докато бушува пожарът.

По време на изчезването на миньорите местните жители започват да говорят, че виждат странни форми и чуват приглушени писъци край пълната с вода шахта. Работници твърдят, че са виждали мъртвите миньори да носят кирки и лопати през пелена от мъгла и сняг по върховете на планините.

Говори се, че виденията се появят за кратко, след което изчезват, без да оставят отпечатъци. Веднага след като вързаните със сал миньори са открити, те са погребани подобаващо и наблюденията та духовете им престават … Но дълбоко в тунела продължават да се чуват зловещи стонове и работниците са ужасени.

Началник на сондажните операции посещава тунела, след като трагедията се появява във вестник в Мичиган.

Той пише за посещението си:

„В нощта на 25 юни 1872 г. Джеймс МакКинстри и аз влязохме в големия разкоп точно в 23:30 ч. Бяхме изминали около три километра навътре в шахтата, когато спряхме за почивка. С изключение на слабата димна светлина, излъчвана от нашите лампи, мястото беше студено и тъмно като гробница.

С Джеймс стояхме там и си говорехме минута-две, и тъкмо се канехме да се върнем, когато изведнъж чух странен печален звук. Сякаш някой или нещо изпитваше силна болка. Следващото нещо, което видях, беше слаба светлина, идваща по тунела от западна посока. Отначало повярвах, че вероятно е работник с фенер. И все пак, когато светлината се приближи, тя придоби странен син цвят и изглежда промени формата си почти във формата на човешко същество без глава.

Светлината сякаш се носеше около 30-60 сантиметра над пода на тунела. В следващия миг имах чувството, че температурата внезапно спадна и леден полъх премина нагоре и надолу по гръбнака ми. Безглавата форма се приближи толкова близо, че можех да протегна ръка и да я докосна, но бях твърде ужасен, за да мръдна.

Сякаш цяла вечност, МакКинстри и аз стояхме там, зяпнали в обезглавеното нещо като двама дървени индианци. Синята светлина остана неподвижна за няколко секунди, сякаш наистина ни гледаше, след което изплува към източния край на шахтата и изчезна във въздуха.“

Всичко това се случва още преди тунелът да бъде завършен. На 9 февруари 1875 г. първият влак минава през обитавания от духове тунел. Дори и след завършването на тунела, дори и днес, все още се разказват плашещи истории за приглушени гласове, странни кълба от светлина и призраци.


Интелектуална собственост на Zona666