Мрачната история на 11-годишната Мери Бел – серийният убиец на деца

ОтLucky

Какво прави човек чудовище? Дали е резултат от възпитанието, дали е заложено в гените или е някакво друго смътно и неопределимо качество, като „петно ​​върху душата“, което нито може да се измери, нито да се изследва?

През цялата човешка история хищници са се спотайвали сред хората, преследвайки най-слабите и уязвими членове на обществото. Уви, криминологията като наука е доста млада и такъв феномен като „сериен убиец“ започва да се изучава едва преди около сто години.

Въпреки значителния напредък през последните десетилетия, все още не се знае как точно се появяват такива хора, какво ги движи и как да се идентифицират, преди да започнат да оставят диря от трупове след себе си. Особено, когато малолетни деца стават серийни убийци.

Мери Флора Бел е родена на 26 май 1957 г. в беден район на Нюкасъл, Англия. Още от ранна възраст има трудности. Майката на Мери – Елизабет „Бети“ Бел, е известна проститутка в района, която води клиенти в дома си.

Бети е омъжена, но съпругът й Уилям е напълно незаинтересован както в професията на съпругата си, така и в дъщеря си. По-късно се оказва, че той не е биологичният баща на Мери, а истинският й баща остава неизвестен. Уилям Бел е жесток алкохолик и престъпник, който многократно е арестуван за грабежи и нападения.

От ранна детска възраст Мери е неволен свидетел как непознати идват при майка й и тя им угажда, включително използвайки връзване, доминиране или подчинение (BDSM). Самото момиче също е редовно бито, но като цяло майка й изобщо не се е интересувала от нея, както и баща й. Не ги интересува къде ходи, в колко часа се прибира и как се справя с учението.

Мери е нежелано дете, като Бети я ражда на 16 години, защото не могла да направи аборт навреме. Освен това се подозира, че когато момичето е било още много малко, майка й многократно се е опитвала да я убие, като е организирала “злополуки” с блъскане по стълбите, падане от прозореца и предозиране на сънотворни. Удивително е как все пак Мери оцелява.

В допълнение към физическото насилие, тя постоянно е била подлагана и на психически тормоз. Според някои сведения майка й от 4-годишна възраст е използвала момичето към някакъв вид “работа” в секс бизнеса. 

Първият приятел в игрите на Мери е съседско момче, който е блъснат и убит от автобус пред очите й, когато тя е само на 5 години.

Вероятно заради това трагично и самотно детство в главата на Мери започва да се случва нещо ужасно.

Това, което се забелязва от всички около нея е, че Мери е доста ексцентрично дете с плашещо, неспокойно и непредвидимо поведение. Тя е склонна към внезапни и бурни промени в настроението, нощно напикаване, затворена е, манипулативна, патологична лъжкиня с антисоциално поведение.

Веднага след като започва да посещава детски площадки, Мери често да се сбива с други деца, като е имало многократни опити да ги души. Когато тръгва на училище се бие със съучениците си.

Необичайно избухливият й характер може да бъде повлиян само от съседското момиче Норма Джой Бел, която не е роднина на семейството, а просто съвпадение на имената. Тя става приятелка на Мери, независимо от нейната странната мания по темата за смъртта, след инцидента с първия й приятел.

Норма Джой има някакъв успокояващ ефект върху Мери и до нея тя изглежда почти нормално дете. И въпреки, че почти всички смятат Мери за страховито и недружелюбно момиче, хората вярват, че „това е просто нейният характер, и че някой ден ще го израсне“.

На 11 май 1968 г. Мери играе с тригодишно момче, с което се качват на покрива на противовъздушното убежище, откъдето момчето пада, удряйки силно главата си. Тогава всички решават, че това е инцидент, но още на следващия ден три майки отиват в полицията с изявление, че Мери се е опитвала да удуши малките им дъщери, когато си играели в пясъчника.

Не са повдигнати обвинения, въпреки, че по време на разпит Норма Джой признава, че Мери наистина е нападала тези момичета:

„Мери се приближи до едно от момичетата и попита: „Какво ще стане, ако удушиш някого? Ще умре ли?”. Тогава Мери сграбчи момичето за гърлото с две ръце и го стисна силно. Момичето започна да става лилаво от липса на въздух. Казах на Мери да спре, но тя не спря. След това тя хвана с ръце гърлото на Полин и тя също започна да става лилава … И тогава се появи друго момиче, Сюзън Корниш, и Мери направи същото с нея.“

Но Мери е твърде млада, за да бъде обвинена в опит за убийство, така че е освободена с предупреждение.

На 25 май същата година, само ден преди 11-ия си рожден ден, Мери удушава 4-годишния Мартин Браун, примамвайки го в изоставена къща. Малко по-късно други две момчета се натъкват на трупа и в сградата е извикана полиция.

В този момент, когато полицията оглежда тялото, Мери се връща в къщата с Норма Джой. Тя не знае, че тялото вече е намерено и иска да се похвали на приятелката си с убийството на момчето. Полицията изгонва момичетата от къщата, смятайки ги за любопитни зяпачи.

Момчето лежи по гръб, а от устата му тече кръв и кървава пяна. Полицаите заключават, че смъртта му не е насилствена. След като намират празна бутилка от лекарство наблизо, те стигат до заключението, че детето само е изяло хапчетата и се е отровило.

Четете още: Амарджит Сада, смятан за най-младият сериен убиец в света

На следващия ден, 26 май, Мери и Норма Джой нахлуват в местна детска градина и всяват хаос – късат книги, обръщат маси, размазват боя навсякъде и оставят графити по стените. Надписите са доста смущаващи, макар и с куп правописни грешки:

„Убивам, за да се върна“, „Убихме Мартин Браун, копеле“, „Отиди на ***, ние убиваме. Внимавайте за задници и педали“, „Мишки, защото убихме Мартин Браун, трябва да внимавате, има убийства, извършени от задник и стар педал, който си прецакал” …

Полицията, която отива на мястото, не свърза инцидента с инцидента с Мартин Браун.

На следващия ден Мери се появява в къщата на мъртвото момче и иска да го види. Когато майката на Мартин й казва, че той е мъртъв, Мери откровено отговаря, че знае това, но иска лично да го види в ковчега.

След погребението Мери започва да се хвали на съучениците си, че е убила Мартин Браун, но нищо не е предприето. Възрастните обясняват всичко това „просто като болна фантазия“ и „поредната лъжа на проблемен тийнейджър“.

На 31 юли 1968 г. 3-годишният Брайън Хоу изчезва, докато си играе на обрасъл пуст парцел близо до по-големите си брат и сестра. При претърсване на терена, между два стари бетонни блока е намерен труп на момче, набързо затрупан с туфи трева.

Нараняванията по врата ясно показват, че е удушен, а още по-ужасното е, че има множество прободни рани по краката, кичури коса са отрязани от главата му, гениталиите му са осакатени, а буквата “М” е издълбана в корема му. Наблизо лежи счупена ножица.

Аутопсията показва, че който и да е удушил малкото дете, не е използвал много сила и това, плюс слабите опити да се скрие тялото и качеството на осакатяването, водят полицията до плашещото заключение, че Брайън Хоу е убит от друго дете.

Убитите момчета Браян Хау и Мартин Браун

Следователите интервюират повече от 1200 местни деца и в крайна сметка стигат до Мери и Норма Джой, които са видени с Брайън Хау малко преди той да изчезне. На разпита момичетата признават, че са играли с Браян, но отричат да имат нещо общо с убийството.

Мери дори казва на полицията, че е видяла някакво по-голямо момче да удря Браян, и че е носил ножица в ръката си.

Именно нейната забележка за ножиците става ключова за разследващите, тъй като подробностите за убийството и още повече нанесените наранявания по тялото на детето не са съобщени на пресата, а само полицията знае за намерената до трупа ножица.

Те заключават, че Мери може да е убиецът или поне да е била на местопрестъплението, преди то да бъде затворено за външни лица. Изправена пред тези улики, Мери най-накрая признава, че е била там, когато Брайън е убит, но дори и тогава не можа да спре да лъже, като прехвърля вината върху Норма и уверява, че нейната приятелка е убила Браян. В крайна сметка и двете момичета са арестувани и обвинени в убийство.

Процесът се превръща в голямо събитие и статии за това са публикувани на първите страници на британските вестници. Мери дори получава прякора “Tyneside Strangler“.

По време на продължаващото разследване и съдебен процес става известно, че Мери също е убила Мартин Браун, и че умишлено ги е примамила на уединено място преди да ги убие, обещавайки им да ги „излекува от възпалено гърло“.

Полицията заключава, че Норма Джой е невинна. Тя е призната за неволен съучастник и е оправдана. Мери, от друга страна, е призната за виновна за две убийства, но по-късно е казано, че има класическите симптоми на психопатия и е обвинена само в непредумишлено убийство. Осъдена е на задържане за неопределено време в поправително училище.

В същото време съдията издава предупреждение, че Мери е опасна и носи сериозен риск за другите деца.

В поправителното училище Мери е единственото момиче сред 24 други тийнейджъри престъпници и животът й там е продължение на ада, който преживява в семейството. Тя е многократно бита и изнасилвана, а възпитателите си затварят очите за това.

Писмата и рисунките, които изпраща на майка си, с която се опитва да възстанови връзка, са продадени от майка й на таблоидите за пари.

Мери е в това затворническо училище 12 години и е освободена през 1980 г., на 23 години. Когато е освободена, тя получава нова самоличност, за да има шанс за нов живот, но въпреки това е постоянно тормозена от журналисти от жълтите таблоиди, принуждавайки я да се мести често. В крайна сметка тя получава пълна анонимност и изчезва от пресата.

Малко след освобождаването си Мери забременява и ражда дъщеря, която не знае нищо за миналото на майка си. Но един ден, журналисти, които все пак успяват да ги открият, разказват историята във вестниците.

Мери решава да се опита да спре потока от най-злобните и чудовищни ​​слухове срещу нея и сключва договор с биографа, историк и награждавана журналистка Гита Серени, която да напише книга за нея. През 1998 г. книгата „Нечути викове: Историята на Мери Бел“ е публикувана. Той описва както нейните престъпления, така и малтретирането, което е получавала през целия си живот.

Днес Мери Бел живее с дъщеря си и внучката си под ново име. Адресът й е внимателно скрит от външни лица и строго охраняван от британското правителство. Тя никога не се опитва да се освободи от отговорност за това, което е направила и отдавна е казала, че „разбира, че насилието, което е преживяла не е извинение за това, което е направила“, но многократно е изразявала съжаление за действията си.

Мрачното й наследство без съмнение ще виси над нея като тъмен облак до края на дните й.

Моят Тъмен Ъгъл

Подобни статии