Месецът на призраците: истории на ужасите гарантиращи зловещ Хелоуин


Тези страховити приказки се четат на глас през нощта на 30 октомври в очакване на настъпването на 31, със загасени светлини и светлина от фенер под брадичката …

Независимо дали се шегувате, излезли сте на питие или плашите приятели у дома, няма по-подходящо време за разказване на истории за Хелоуин.

Ние сме подготвили селекция от мрачни истории, от които ще настръхнете.

Част от забавлението е адаптирането на историите, докато ги разказвате, така че да изглеждат така, сякаш са се случили близо до вашия собствен дом или около дома на ваш приятел. Оставяме празно място (като това: „[….]“), за да добавите избраното от вас местоположение.

И така …

Ловец на глави

Четиричленно семейство, две малки деца и техните родители, пътуват по пътя за [….], когато колата им се поврежда. Родителите излизат да потърсят помощ и оставят радиото включено, за да не скучаят децата.

На свечеряване родителите все още не са се върнали. Седнали в тъмното, децата продължават да слушат радиото. Изведнъж чуват новината, че опасен убиец е на свобода, избягал от близкия затвор. Водещият на радиопредаването предупреждава слушателите да бъдат изключително внимателни, ако пътуват.

Времето минава, а децата чакат. Тишината около колата е злокобна … Внезапно те чуват почукване над тях по покрива на колата. „Чук, чук, чук!“. Почукванията стават все по-силни и по-бързи. “Дум, дум, дум.“. Децата не издържат на страха, отварят вратите на колата и бягат ужасени.

Само най-големият се осмелява да се обърне, за да види източника на ужаса си. Отгоре на колата има едър мъж, който удря два предмета върху капака на автомобила: главите на родителите им.

Лудият под леглото

Това е историята на едно младо момиче от [….] на име Сара. Като дете Сара се страхува от тъмното и си взима куче, за да й прави компания. Една вечер тя заспива спокойно, знаейки, че кучето е под леглото й и я пази. Ако се страхува, трябва само да протегне ръка и кучето й започва да я ближе, докато не заспи.

Минават години и Сара пораства, а кучето остарява. Една вечер по радиото тя чува, че опасен убиец се намира в близост до града й. С кучето до себе си Сара не се страхува: ляга си в леглото, протяга ръка, а кучето, както е обичайно, започва да я ближе.

Тя заспива дълбоко, и когато се събужда се изненадва, че кучето все още ближе ръката й. Поглеждайки под леглото, тя изпищява. Кучето го няма, а езикът, който така неуморно я ближе, принадлежеше на мъж.

Предизвикателството на гробището

Няколко тийнейджърки отиват ​​да преспят в приятелка, възползвайки се от отсъствието на родителите й. Когато изгасят светлините, започват да говорят за старец, който току-що е погребан в близкото гробище. Говорят си, че е погребан жив и се чува как драска по ковчега, опитвайки се да излезе.

Едно от момичетата се присмива на идеята, така че другите я предизвикват да отиде да посети гроба. Като доказателство, че наистина е отишла, тя трябва да забие дървен кол в пръстта. Момичето тръгва, а приятелките й я чакат да се върне.

Часовете минават, а тяхната приятелка не се връща. Те лежат будни, все по-ужасени. Идва утрото, а момичето все още го няма. Когато родителите се връщат, всички отиват на гробището. Там намират момичето да лежи върху гроба, мъртва … Оказва се, че когато се е навела да забие кола в земята, тя настъпва полата си. Мъчейки се да стане си е помислила, че заровеният мъж я е сграбчил и умира от страх.

„Ходила ли си да провериш децата?“

Тийнейджърка е помолена да гледа дете на семейство, което живее в огромна, луксозна къща.

Това е първата й вечер на работа като детегледачка. След като слага децата да спят на горния етаж, тя седна пред телевизора. Щом се настанява на дивана, телефонът иззвънява.

Обаждащият се е мъж. Задъхвайки се и смеейки се заплашително, той пита:

„Ходила ли си да провериш децата?“

Детегледачката затваря, убедена, че приятелите й се шегуват с нея, но мъжът се обажда отново и пак попита:

„Отиде ли да провериш децата?“

Тя отново затваря вече уплашена. Но мъжът се обажда за трети път.

Този път той казва:

„Погрижих се за децата, сега идвам за теб!“

Момичето е ужасено. Обажда се в полицията и съобщава за обажданията. Полицаят й казва следващия път, когато мъжът се обади, да се опита да отвлече вниманието му, за да им даде време да проследят обаждането.

Както се очаква, мъжът се обажда отново. Детегледачката го моли да я остави на мира и така го задържа по-дълго на линия. Накрая затваря, а телефонът веднага иззвънява отново.

Този път е полицаят:

„Напуснете къщата бързо! Обажданията идват от горния етаж!“

Кокалеста ръка

Седемгодишно момиче е оставено с баба си в малкия й апартамент, докато родителите й са на кино. Бабата и внучката вечерят заедно и си бъбрят известно време. Към десет часа бабата започва да шие, а момиченцето пуска телевизора. Те седят спокойно заедно, когато бабата чувства ужасна жажда и моли внучката си да й донесе чаша вода.

Момичето казва:

„Бабо, твърде тъмно е в коридора …“

Бабата отвръща:

„Не се страхувай. Следвай коридора. Точно до вратата на банята има ключ.“

Момичето става и опипвайки стената на коридора търси ключа за лампата. Когато стига до банята, тя спира и опипва наоколо, но докосва костелива ръка, която се опитва да я завлече в банята. Момиченцето успява да се отскубне и хуква с писъци и плач обратно при баба си.

След инцидента момичето има нужда от психологическа помощ. Какво се е случило така и не е установено, въпреки, че по това време в апартамента не е имало никой освен бабата и момичето.

Четете още: Кой движи инвалидната количка в болницата? (видео)

Ела да играеш с мен

Преди известно време с един мой приятел решихме да си поиграем дъската Уиджа за първи път. Нещо, което не смеех да правя досега. Извикахме още двама приятели с мисълта, че е по-вероятно нещо да се случи, ако има повече хора.

Трудно ги убедихме другите, но в крайна сметка се съгласиха да дойдат. Приготвихме всичко и, чувствайки се малко нервни, започнахме.

По време на сесията едно от момичетата, които бяхме повикали да се присъедини, каза:

„Това са глупости. Махам се оттук.”

Малко се уплашихме и решихме да го оставим за друг път.

След няколко дни момичето, което беше тръгнало, ми се обади, извън себе си. Тя каза, че докато минавала покрай изоставена къща близо до дома си на връщане от местната библиотека, малко момиченце, облечено в бяло, поискало да си играе с нея.

Приятелката ми й казала, че не може, тъй като бърза да се прибере, а момичето започнало да плаче с кървави сълзи. Приятелката ми избягала и когато се прибрала, ми се обади. Първо си помислих, че се шегува, но нещо ми подсказа, че не е така.

Започнах да си мисля за деня, в който използвахме дъската Уиджа и колко рязка беше приятелката ми, когато стана, за да си тръгне. Не се замислих повече и си легнах. На следващия ден момичето ми се обади, защото щеше да е сама вкъщи и да учи, и тъй като беше уплашена, ме помоли да й правя компания.

Хванах автобус до нейния апартамент и се настанихме с нашите учебници. След малко чухме дращене някъде отзад. И двамата вдигнахме очи и с ужас установихме, че малкото момиче, което ми беше описала, седи на леглото и драска стената.

Избягахме от стаята и когато стигнах до входната врата, забелязах, че приятелката ми я няма, но бях толкова ужасен, че не можех да я чакам.

Малко след това полицията се обади вкъщи, за да ми каже, че приятелката ми е починала от астматичен пристъп. Беше намерена на стълбите на къщата си с ужасено изражение на лицето. Няколко месеца след това бях на лечение.

Сега се възстановявам, но онзи ден в пощенската ми кутия се появи бележка, написана на ръкописно от малко момиче, която гласеше: „Приятелката ти почина, защото не искаше да си играе с мен. Имам нова кукла…”. Помислих, че е шега, тъй като нашата история стана известна в града, но от друга страна ме обзе страх. Чудя се … дали тя ще дойде и за мен?

Стая за още един

Джоузеф Блекуел отива в [….] по работа. Той отсяда в голяма къща, притежавана от негови приятели в покрайнините на града. Те прекарват приятна вечер в разговори и спомени за миналото, но когато Блекуел си ляга започва да се върти в леглото и не можа да заспи.

Изведнъж чува кола, която влиза в алеята. Той отива до прозореца, за да разбере кой може да пристига в толкова късен час. На лунната светлина той вижда черна катафалка, пълна с хора. Шофьорът вдига поглед към него. Когато Блекуел съзира странното му лице, той потръпва. Шофьорът му извиква:

„Има място за още един!“

След това изчаква минута-две и потегля.

На сутринта Блекуел разказва на приятелите си какво се е случило. „Ти си сънувал!“, казаха те. „Може, но не изглеждаше като сън.“, отговаря той.

След закуска си тръгва и прекарва деня в офисите на една от новите високи сгради в града.

Късно следобед той е готов да се върне в къщата и чака асансьора да го свали на приземния етаж. Но когато асансьорът спира на неговия етаж е пълен с хора. Един от тях го поглежда и казва: “Има място за още един.”. Това е шофьорът на катафалката. Блекуел отговаря: „Не, благодаря, ще изчакам следващия.”.

Вратите се затварят и асансьорът започва да се спуска. Миг по-късно се разнася страшен трясък и се чуват писъци. Асансьорът е паднал, а всички хора вътре са убити.

Пръстени

Дейзи Кларк е в кома повече от месец, когато лекарят я обявява за мъртва. Погребват я в прохладен летен ден в малко гробище на около километър от дома й.

Съпругът й казва:

„Нека винаги почива в мир!“

Късно през нощта крадец на гробове, въоръжен с лопата и фенер, започва да я изравя. Тъй като земята все още е рохкава, той бързо стига до ковчега и го отваря. Предчувствието му е правилно. Дейзи е погребана, носейки два ценни пръстена – диамантен брачен пръстен и друг, обсипан с брилянтен рубин.

Крадецът коленичи и бръква в ковчега, за да вземе пръстените, но те са напълно заклещени върху пръстите на Дейзи. Решава, че единственият начин да ги получи е да й отреже пръстите. Но когато вади ножа си и започва да реже плътта, тя започва да кърви, а Дейзи потрепва. Изведнъж тя сяда! Ужасен, крадецът се изправя на крака, като случайно удря фенера си, който угасва.

В тъмното той чува как Дейзи излиза от гроба си. Крадецът стои замръзнал, стиснал нож в ръката си. Когато го вижда там, Дейзи се покрива с плащеницата си и пита:

„Кой си ти?“

Като чул „трупът“ да говори, крадецът хуква панически. Дейзи свива рамене и продължава да върви, без да си направи труда да погледне назад.

Обзет от страх и объркване, крадецът избягва в грешната посока и пада с главата напред в отворения гроб, върху собствения си нож. Докато Дейзи се прибира вкъщи, крадецът кърви до смърт.