Когато въображаемият приятел на детето се окаже призрак
Общоизвестно е, че децата са склонни да имат много активно въображение. Между това да си играят на измислици със съседските деца и да задават любознателни (и обикновено неудобни) въпроси на родителите си на публично място, някои деца имат въображаем приятел, който да ги забавлява в дъждовните следобеди.
Но подобно на това, че имат активно въображение, децата също са по-податливи и отворени да виждат призраци, отколкото повечето възрастни. И какво се случва, ако “въображаемият приятел” на детето всъщност е призрак?
По-долу ще прочете няколко истински истории.
Момичето в килера
„Когато дъщеря ми беше на три години имаше въображаема приятелка на име Кели, която живееше в гардероба й. Детето ми разказваше, че Кели седи в малък люлеещ се стол, докато тя спи, играе си с нея и т.н. Типични глупости за въображаем приятел.
След две години, съпругата ми и аз гледахме новия „Амитивил“ (този с Райън Рейнолдс) и дъщеря ни влезе в стаята точно, когато мъртвото момиче става с черни очи. Тя въобще не се обезпокои, а каза: „Това прилича на Кели.“. „Коя Кели?“ – попитах аз, а тя ми отговори: „Знаеш я, мъртвото момиче, което живее в гардероба ми.“.“
Човекът в скрина
„Когато бях по-млад имах въображаем приятел, който живееше в масивен античен скрин. Разхождахме се и си спомням ясно как ми разказваше истории, въпреки, че нямам спомен какви всъщност бяха те.
Спомням си, че един ден разговарях с баща си за това, и когато започнах да му разказвам за приятеля ми от скрина, той поиска да узнае името му. Беше нещо като „Питър“ или „Патрик“, и все още си спомням как пребледня щом му го казах.
Той ме помоли да нарисувам Питър/Патрик. Още на следващия ден той и чичо ми извадиха скрина и го изгориха. Едва след няколко години разбрах, че малкият брат на баща ми (чичо ми) също е имал приятел със същото име, който живеел в същия античен скрин.
След няколко месеца типични глупости с въображаемия приятел, чичо ми започнал да изпитва нощни ужаси и не можел да спи заради Питър/Патрик. Станало толкова зле, че трябвало да го преместят от стаята му. Едва тогава кошмарите спрели.“
Четете още: Историята за неспокойния призрак, наречен Синьото момче
Дамата в стената
„Когато синът ми беше на около 3 години имаше въображаема приятелка в стаята си, с която говореше през цялото време. Той ни разказваше истории за неща, които тя му разказвала. Ние го чувахме да си говори с нея преди лягане. Тогава си мислехме, че е доста сладко.
След няколко месеца синът ми каза, че вече не е приятел с нея. Решихме, че е преминал фазата си за „въображаем приятел“, така че бяхме изненадани да го чуем отново да говори с нея през нощта. След това започна да не иска да си ляга и да сънува много лоши сънища.
Започнахме настойчиво да го разпитваме за нея. Предполагахме, че е малко момиченце, но явно беше жена на средна възраст. Името й беше Маргарет, живеела в стената, а той спрял да бъде приятел с нея, защото тя искала да я нарича „мамо“. Искала той да отиде и да живее в стената с нея.
Беше й казал, че не иска да говори повече с нея, но тя не си тръгвала. В крайна сметка се преместихме и той престана да я вижда.“
Момичето от горния етаж
„Като дете влизах с взлом в къщи. Живеех в наистина западнала част на града с огромно количество затворени и празни къщи. И така, за да вляза махах параваните на прозорците или ако бяха отключени пропълзявах през тях. Може би бях на 5 или 6 години.
В една изоставена къща винаги имаше едно младо латиноамериканско момиче, което се мотаеше в банята на горния етаж. Отивах там и тя ми говореше. Играехме на таг, на криеница и „истина или предизвикателство“.
Винаги я каних у дома на вечеря, но тя казваше, че не може да си тръгне, защото трябва да чака майка си да се прибере. Предполагам, че е имало смисъл за мен по онова време, но като се замисля сега – в онази къща нямаше нищо.
Всички килими бяха мухлясали, стаите бяха празни, нямаше дори прибори в кухненските чекмеджета. Не мисля, че тя наистина е била там …“
Заедно завинаги
„Имам племенница, за която се грижа, докато майка й е в болницата. Баща й почина преди да се роди, а майка й беше диагностицирана с рак. Тя има въображаеми приятели, което е добре за мен. Но когато й кажат бързо да довърши вечерята си, за да играе с тях или я помолят да остане будна цяла нощ, това ме притеснява.
Тя започна да плаче, когато играеха, защото й казали, че няма да са тук повече, когато тя навърши шест години. И така, седмица преди рождения й ден нейните „приятели“ я завели близо до една скала, намираща се до дома ни и й казали, че могат да бъдат заедно завинаги, ако скочи. Тя отказала.
По онова време приготвях вечеря, и когато забелязах, че я няма, изпаднах в паника. Търсих я навсякъде. Накрая я намерих седнала на ръба на скалата.
Тя говореше на нещо невидимо: „Не искам да скачам. Ще боли много. Мога ли да видя мама, ако го направя? Но какво да кажем на леля?“. Тогава се намесих, взех я на ръце и й казах, че трябва да отидем да вечеряме. Когато си тръгнахме тя помаха за сбогом към скалата.“
Lucky е съвременен митолог и разказвач. Той превръща древни легенди, неразгадани мистерии и любопитни исторически факти в увлекателни статии. Със силен фокус върху историческата достоверност и потайните аспекти на човешката култура, той изследва теми от мистични цивилизации и изчезнали империи до тайните на съвременното изкуство и наука. Всяка негова статия е пътешествие, което ви кара да погледнете отвъд очевидното.
