Амелия Дайър, убила над 400 деца в своята „ферма за бебета“

През януари 1896 г. барманката Евелина Мармон ражда извънбрачната си дъщеря, която кръщава Дорис.

25-годишната Евелина е дъщеря на религиозен фермер. Тя напуска фермата на семейството си заради клюките в града, че трябва да работи като барманка в салона на стария хан Плу Хаус, за да оцелее.

Младата жена е симпатична блондинка, популярна сред клиентите мъже на салона. Един от тях я забременява и след това я изоставя. Заради бременността си тя губи работа. Отчаяната Евелина знае, че не може да отгледа бебето сама и трябва да намери място за Дорис.

Тя пуска обява във вестник Bristol Times & Mirror, в секцията „Разни“, в която пише:.

„Търси се уважавана жена, която да вземе малко дете.“

Случайно до обявата й има друга обява, която гласи:

„Семейна двойка би осиновила здраво дете, хубав селски дом, условия, 10 лири.“

Мармон отговаря на обявата, която е пусната от „мисис Хардинг“. Това е един от псевдонимите, използвани от Амелия Дайър, която е т. нар. „фермер за бебета“.

Във Викторианска Англия жените, които раждат извънбрачни деца имат малък избор. Обществото ги осъжда и ги заклеймява за цял живот. Абортите са незаконни, а малкото жени, които правят аборт, най-често умират от кръвоизлив. Средствата за предпазване от бременност са забранени и трудни за намиране.

С приемането на Закона за изменение на Закона за бедните от 1834 г. бащите на извънбрачни деца не са задължени да плащат за отглеждането им. Има клауза в този акт, приет от парламента, който заявява, че жените, които имат бебета извън брака, са неморални.

Домовете за сираци не приемат незаконни деца. През по-голямата част от Викторианската епоха няма Програми за социални услуги или социални помощи.

Намирането на изоставени и мъртви бебета и деца на гарите, църковните стъпала и на улицата е нещо обичайно. Една от всеки дванадесет жени в Англия по онова време е принудена да стане проститутка, за да оцелее.

Децата, родени при нормални обстоятелства, имат само 50/50 шанс да доживеят до 5-годишна възраст, а перспективите за извънбрачните деца са още по-лоши.

Представено е решение да се създадат „ферми“ за отглеждането на бебета. През Викторианската епоха има 2000 от тези ферми само в Лондон, но те се създават в цяла Великобритания и по света.

Фермите за бебета взимат деца и се грижат за тях срещу заплащане – седмично, месечно или годишно. В много случаи срещу по-висока еднократна такса от 5-10 лири майките са използват тези ферми, за да се „отърват от бебетата си“, като уреждат осиновяването им. Често след изоставянето, тези майки не задават твърде много въпроси.

Други жени, които се опитват да разберат какво се случва с децата им след като са ги дали във фермата, са изгонвани без информация. Те знаят, че не могат да докладват в полицията за тези подозрителни действия, защото собственото им нарушение ще бъде разкрито. За съжаление, много от тези ферми не могат да бъдат свързани с думата „грижа“.

Когато Евелин Мармон се среща с „мисис Хардинг“ тя иска да договори седмична такса за грижите за Дорис, като се надява в бъдеще да си върне дъщерята. Но мисис Хардинг настоява за значителна еднократна такса, която да бъде дадена предварително. Евелин, отчаяна и с напредване на времето, неохотно се съгласява на цената от 10 лири. Въпреки това, когато вижда мисис Хардинг на гара Челтнъм, тя се замисля.

Тази жена е много по-възрастна, отколкото очаква – на 57 години, и доста пълна. В обявата си тя посочва, че със съпруга й не могат да имат деца и искат да осиновят. Но както отбелязва Евелин, мисис Хардинг все пак изглежда грижовна и нежна жена, която покрива Дорис с шала си. Младата жена дава на Хардинг еднократния хонорар и кутия, пълна с „дрехи, пелени, ризи, фусти, рокли, нощници и кутия с пудра“.

Все още нервна, тя придружава бебето си и мисис Хардинг от гарата в Челтнъм до Глостър, където си тръгва разплакана. Когато се връща у дома, Евелин доверява на приятели, че е „счупена жена“. Дни по-късно тя получава писмо от Хардинг, което я уверява, че „с Дорис всичко е наред“. Евелин отговаря, но така и не получава отговор.

При раздялата с Евелин, Хардинг й казва, че отива в Рединг, но я излъгва. Вместо това тя отива в апартамент в Лондон, където е дъщеря й Мери Ан, известна още като „Поли“.

Това, което прави след това, е нещо, което е правила от почти 30 години и няма нищо общо с грижи за Дорис, а е свързано с пари и перверзно удоволствие.

„Преди много години, когато бях млада и очарователна, както може би някои от вас знаят, занимавах се с отглеждане на бебета.“ – откъс от операта „Момата, която обичаше моряк“ на Гилбърт и Съливан, 1878 г.

Амелия Дайър е родена през 1837 г., по време на Викторианската епоха, в Пайл Марч – малко селце на изток от Бристол. Тя е най-малкото от пет деца. Баща й – Самуел Хобли, е в обувния бизнес и семейството има средства. Той плаща за Амелия да ходи на училище във време, когато само една четвърт от децата имат тази привилегия.

Тя обича литературата и пише стихове, но в ранна възраст светът й е разтърсен. Майка й – Сара Уеймът Хобли, се разболява психично, след като страда от тиф. Младата Амелия наблюдава припадъците и изблиците на майка си до смъртта й през 1848 г. Нейната бавна, ужасяваща смърт има дълготраен ефект върху момичето. Понякога тя е пращана да се грижи за майка си, която бавно губи ума си. Тази ранна травма изкривява емоционалните реакции на Амелия до края на живота й.

Четете още: Момичето от сандъка: 12 години живот в дървена кутия

След смъртта на майка си Амелия е изпратена да живее при леля си и започва да чиракува при майстор на корсети, работа, която върши до смъртта на баща си през 1859 г.

Две години по-късно, на 24-годишна възраст, Амелия прекъсва всички връзки със семейството си и се мести в Бристол, където се омъжва за Джордж Томас, който на 59-годишна възраст е с 35 години по-възрастен от нея.

След брака си Амелия се обучава за медицинска сестра и акушерка в Бристолската кралска болница. В тази епоха медицинските сестри не са подготвени да бъдат грижовни или милостиви, вместо това от тях се очаква да бъдат силни и „без емоции“ към пациентите си. Но когато забременява вече не й позволяват да работи.

По това време Елън Дейн е настанена в дома на Амелия. Дейн е акушерка, която отглежда бебета в „сенчестата ферма“. Амелия разбира, че това е доходоносна професия, ако се прави правилно.

Дейн осигурява жилище на жени, които са забременели без съпруг. Тя им предлага място, където да се скрият от обществото, което ги осъжда за неморалност.

Взима еднократна такса от жените, за да ги предлага за осиновяване или да убие бебетата им чрез недохранване. Тъй като Амелия е акушерка, смята, че този бизнес е идеален, въпреки риска. Тя счита, че това ще бъде лесен начин да печелите пари.

Съпругът й Джордж умира през 1869 г., оставяйки я сама с дете. Тогава тя взима две решения, които променят хода на живота й завинаги. Дейн е заподозряна от полицията и бяга в Америка, а Амелия поема бизнеса й.

Амелия, подобно на Дейн, осигурява място за неомъжените майки, когато започва да им личи бременността, а след като раждат твърдо поема контрола.

Нейното образование и чар карат тези жени да й се доверят. Тя иска предварителна еднократна такса от 5-10 британски лири, за да може бебетата да бъдат осиновени, което намалява броя на майките, които се връщат, за да проверят децата си.

Амелия прави това не за благополучието на детето, а за да си осигури по-голяма печалба. Започва да рекламира услугите си във вестниците.

Подобно на много фермери за бебета, тя подлага своите подопечни на постоянно недохранване. За да прибере таксите, които получава, рядко плаща за храна и това води до гладната смърт на децата.

Обичайна практика по онова време е да се използва лекарството без рецепта Godfrey’s Cordial, известно още като „Приятел на майката“. Сиропът е даван на деца и кърмачета в края на XVIII и началото на XIX век като лек за всичко – при колики, жълтеница и диария.

Помага и при прекомерен плач, а гладните бебета плачат много. Така че Амелия, подобно на други фермери, използва този сироп от лауданум, който съдържа вредни опиати, за да успокои бебетата. Децата изпадат в състояние на отпуснатост, в което не чувстват глад. Много бебета умират от предозиране, но повечето умират от глад, защото този сироп не е алтернативна форма на хранене.

Коронерите от онова време отбелязват в докладите, че тези смъртни случаи се дължат на „слабост от раждането“, „липса на кърма“ или „гладуване“.

Амелия бързо свиква да прави чисти печалби. По ирония на съдбата, самата тя се пристрастява към този сироп с лауданум, което влошава промените в настроението й и я вкарва в дълбоки депресии, дори когато не е на опиат.

Другото решение, което Амелия взема по това време, е да отглежда собствената си дъщеря Елън Томас във фермата. Тя не иска дете на пътя си докато пътува, за да взима бебета и да избягва властите.

В своята ферма за бебета, в продължение на почти 30 години тя умъртвява бебета чрез гладна смърт за печалба, но няколко пъти попада в полезрението на властите. Когато Дайър подозира, че полицията я преследва, тя дори използва лудници, за да се крие.

Амелия избягва властите, като се движи много и използва няколко псевдонима – три от тях са „Томас“, „Смит“ и „Хардинг“. Развива търговията си чак до Ливърпул и Плимут.

Три години след като първият съпруг на Амелия умира, тя се омъжва повторно за Уилям Дайър, работник пивовар от Бристол. Те имат две деца, Мери Ан, известна още като „Поли“ и Уилям Самуел. Но напуска Дайър, когато той загубва работата си. Амелия, която тогава има нужда от пари, решава да промени начина, по който отглежда бебета.

Вместо бебетата да умират от пренебрежение и глад, тя ги убива веднага щом се раждат или малко след като ги вземе. Това веднага увеличава печалбите й.

Тя задушава бебетата веднага щом излязат от утробата на жената, на която помага да роди. Целта й е да им позволи да посинеят, което би означавало, че са поели първата си глътка въздух. Тя прави това, за да изглеждат като мъртвородени.

Удушава и други бебета, които взима при себе си след раждането им – завързва бяла лента около вратовете им два пъти и след това дърпа здраво краищата. Когато дъщеря й Поли я пита защо всички бебета са изчезнали, тя й казва, че е „създател на Ангели“ и, че „ги изпраща при Исус, защото той ги иска повече от майките им“.

До този момент Амелия има истински вкус към убийството. Тя чувства, че има подобна на Бога сила да гледа как нейните нещастни жертви „мирно умират“.

Към Част 2 – ТУК.

Lucky

Lucky е съвременен митолог и разказвач. Той превръща древни легенди, неразгадани мистерии и любопитни исторически факти в увлекателни статии. Със силен фокус върху историческата достоверност и потайните аспекти на човешката култура, той изследва теми от мистични цивилизации и изчезнали империи до тайните на съвременното изкуство и наука. Всяка негова статия е пътешествие, което ви кара да погледнете отвъд очевидното.