Амелия Дайър, убила над 400 деца в своята „ферма за бебета“ (част 2)
Към Част 1 – ТУК.
Успешно избягва полицията до края на 1870 г., като до онзи момент над 100 бебета са умрели или са били убити под нейните грижи. Всеки път, когато властите се приближават, тя се паникьосва, разпада се, опитва се да се самоубие и след това се преструва на луда, което гарантира настаняване в психиатрична болница.
След освобождаването си тя веднага се връща към фермата си за бебета, но през 1879 г. един лекар се усъмнява, защото е викан многократно, за да удостовери смъртта на деца, които са под грижите на Амелия.
В Съмърсет са проведени разследвания за всяко бебе и властите не се съмняват, че тези деца са умрели от пренебрегване и свръхдоза опиум, но има един проблем – не могат да го докажат. Така, въпреки подозренията им, Дайър получава само 6-месечна присъда с тежък труд, вместо да бъде обесена.
През времето, което прекарва в затвора Амелия е емоционална развалина, но веднага след като я освобождават тя продължава да се занимава с фермата. Решена е да не остави доказателства, които да доведат до повторното й залавяне.
Тя има причина да се тревожи, тъй като през 1884 г. британското общество гледа подозрително на фермите за бебета, показващи признаци на пренебрегване или злоупотреба. Все повече хора започват да съобщават за подозренията си.
Първият Закон за предотвратяване на жестокостта към деца е приет през 1889 г., най-вече благодарение на усилията на Бенджамин Во.
За да прикрие следите си Амелия спира да вика съдебни лекари, които да пишат смъртните актове. Тя започва да съхранява труповете на бебетата докато се разложат и така ще е по-трудно да ги идентифицира. Увива ги в кафява пакетна хартия и я завързва с конец. След това изхвърля телата в река Темза или ги заравя в дворовете на дома си.
Дългосрочната употреба на лауданум от Амелия повлиява на психическото й състояние. Тя често е напълно откъсната от реалността, а нейните убийства и печалби се увеличават. Свидетели съобщават, че виждат по 6 бебета да влизат в дома й всеки ден, а след това тя излиза с кафяви пакети в ръце.
До 1890 г. Амелия, която търси по-високи печалби, започва да се насочва към бебетата на по-заможните, тъй като това ще увеличи богатството й. Вече тя получава по 50-80 лири еднократни такси. Някои спекулират, че е поела този допълнителен риск, защото е смятала, че няма да може да „отглежда“ бебета дълго време, без да бъде хваната.
През същата година Дайър взема извънбрачното бебе на една гувернантка. Младата жена се влюбва в младия господар на къщата, в която работи и забременява от него. Тя вижда една от рекламите на Амелия и се премества при по-възрастната жена, за да скрие състоянието си. Дайър успява да спечели доверието й и я убеждава да остави бебето си на нейните грижи.
Но месеци по-късно гувернантката се връща да посети бебето си. Тя бързо става подозрителна, защото бебето, което й е дадено, не е нейно – няма белег на бедрото като нейното дете. Младата жена информира властите, но Амелия успява да убеди полицаите, че семейна двойка е осиновила бебето.
Дайър започва да се мести и обикаля няколко града, но гувернантката продължава да я преследва. Чувствайки се притисната и в паника, тя изпада в нова депресия, след което изпива две бутилки лауданум в опит за самоубийство. Тази свръхдоза би убила повечето хора, но поради продължителното й използване Амелия оцелява. Отново е настанена в психиатрия, а когато е освободена бързо се връща към фермата за бебета и убийствата.
Амелия преживява един последен срив през 1893 г. По онова време тя е вече експерт в симулирането на лудост. Прави многократни изявления като: „Птиците ми казваха да го направя.“.
Когато е освободена от Психиатричната болница Уелс в Съмърсет, тя бързо се възстановява. Наема къща и успява да примами една по-възрастна вдовица – Джейн Смит, към предполагаем по-добър живот помагайки й с нежеланите бебета.
Дайър казва на Джейн да я нарича „дъще“, а тя нарича Джейн „баба Смит“, за да създаде илюзия за връзка майка-дъщеря пред бъдещите клиенти. Но не след дълго Смит осъзнава, че е просто слугиня, която трябва да се грижи за всички бебета, които Амелия носи в дома им.
Всъщност толкова много бебета пристигат и си тръгват, че баба Смит дори не може да научи имената им. Съседите започват да забелязват, че всеки ден се приемат по 6 бебета.
През този период на 1896 г. Евелин Мармон отговаря на обявата на Амелия за хубав дом на бебето й в провинцията.
След като Амелия взима Дорис, дъщерята на Евелин, тя увива бяла кантираща лента около врата й, правейки задушаващ възел, но бебето не умира веднага.
Четете още: Историята на Барбора Скрилова: истинското „Дете на мрака“ (видео)
По-късно Дайър признава, че й е харесало да „гледа лентата около врата на малката Дорис, но уви, скоро всичко свършило“. След това тя взима дрехите, които Евелин й е дала, и ги залага, като използва парите, за да плати наема си.
На следващия ден, 1 април 1896 г., Амелия приема друго бебе – едногодишното момче Хари Симънс. Тя е свършила кантираща лента, така че взима лентата от трупа на Дорис, за да удуши Хари.
На следващия ден поставя двете телца в торба, слага вътре тухли и ги хвърля на уединено място в Кейвършам Лок в река Темза, но минаващ свидетел я забелязва.
Само ден преди Амелия да изхвърли чантата съдържаща телата на Дорис Мармон и Хари Симънс в Темза, човек с шлеп вади пакет от реката близо до същото място. В него е тялото на малкото момиченце Хелена Фрай.
Полицаите в Рединг откриват слабо четлив адрес и името „Мисис Томас” върху кафявата пакетна хартия, в която е увито бебето. Този адрес е бившия дом на Амелия Дайърс.
Полицията поставя Амелия под наблюдение, но се притеснява, че тя ще изчезне. Уреждат й среща-капан – млада майка, която търси услуги за осиновяване. На 3 април 1896 г. полицията пристига в дома й, докато Амелия чака младата майка. Разследващите усещат миризма на разлагане, но не откриват тела.
Намират много писма от обезпокоени майки, питащи за децата си, купища бебешки дрехи, много разписки от заложни вещи, телеграми, описващи договореностите за осиновяване и рекламите във вестниците.
Амелия е арестувана на 4 април за убийствата на Дорис Мармон и Хари Симънс. Темза е претърсена и са открити още 2 тела. Всяко дете е удушено с бяла кантираща лента. Дайър казва безчувствено на полицията, че „така може да се разбере, че е от нейните“.
Единадесет дни след като Евелин Мармон гледа със сълзи в очите как Амелия се качва на влака с дъщеря й, полицията я призовава да идентифицира тялото й. На 22 май Амелия се признава за виновна за убийството на Дорис Мармон.
Тя използва защита за невменяемост използвайки престоите си в Психиатрични заведения като доказателство. Но обвинението твърди, че тези престои съвпадат с усилията й да избегне правосъдието, и че те са краткотрайни.
За 4-5 минути съдебните заседатели в Централния наказателен съд на Англия и Уелс Олд Бейли признават Амелия Дайър за виновна. На 10 юни 1896 г. тя е обесена в затвора Нюгейт. На въпроса дали има какво да каже, тя не отговаря нищо.
Нейните отвратителни действия, заедно с други убийци във ферми за бебета от онова време, които са обесени, като Маргарет Уотърс, Ани Уолтърс и Амелия Сач, водят до въвеждането на социални реформи.
Въпреки, че Амелия Дайър е най-плодотворният сериен убиец във Великобритания, нейните престъпления са почти забравени до момента на публикуването на записите й онлайн от Националния архив.
Смята се, че през 30-годишната си кариера на собственичка на ферма за бебета е отговорна за смъртта на над 400 бебета.
Често затворите са обитавани от духове и Нюгейт, който някога се е намирал в Лондон, не прави изключение. Тази структура, построена от римляните, е съборена през 1910 г., за да освободи място за Централните наказателни съдилища.
От едната страна на Нюгейт има тесен коридор, който съществува и днес. Първоначално той води от затвора до ямите с негасена вар, където са погребвани екзекутираните затворници.
Този път също е използван за отвеждане на осъдени затворници от килиите им до бесилото, поради което е наречен „Разходката на мъртвеца“.
По времето, когато Амелия Дайър е обесена, Скот е млад надзирател, а по-късно става главен надзирател на Нюгейт. Той често разказва една мрачна история за затвора, обитаван от духове.
Скот присъства на обесването на Дайър през юни 1896 г. Когато жената е отведена до ешафода тя спира, поглежда младия надзирател и казва с тих глас: „Ще се срещнем отново, сър.“. Малко преди Нюгейт да бъде затворен, няколко надзиратели, включително Скот, се събират с бутилка уиски за да отпразнуват края на работата си в затвора.
Стаята, в която се намират е до двора на женските отделения. Една врата с прозорец гледа към двора. Когато един от охранителите вдига чашата си за тост, Скот усеща, че някой го наблюдава. Тогава чува отново думите в главата си: „Ще се срещнем отново някой ден, сър.“.
Той поглежда през прозореца на вратата и вижда ясно лицето на Амелия Дайър. Тя гледа Скот за момент и след това изчезва. Младият мъж се втурва към вратата и я отваря, но там няма никой освен една женска носна кърпа, която от нищото пада в краката му.
По онова време в Нюгейт няма затворнички и не е имало от няколко години. На една снимка, направена на Скот извън навеса за екзекуции в затвора, се вижда отчетливо изображение на лицето на Амелия, надничащо през рамото му.
Някои свидетели твърдят, че все още виждат призрака на Амелия по пътеката Разходката на мъртвеца …
Lucky е съвременен митолог и разказвач. Той превръща древни легенди, неразгадани мистерии и любопитни исторически факти в увлекателни статии. Със силен фокус върху историческата достоверност и потайните аспекти на човешката култура, той изследва теми от мистични цивилизации и изчезнали империи до тайните на съвременното изкуство и наука. Всяка негова статия е пътешествие, което ви кара да погледнете отвъд очевидното.
